Град Ахтопол

География

Ахтопол (на гръцки: Αγαθούπολη) е най-южният град по Българското Черноморие. Той е разположен на леко издаден скалист полуостров на брега на Черно море и в подножието на планината Странджа. Намира се на 485 км югоизточно от София (по E-80 и E871), 76.1 км югоизточно от Бургас (по Маршрут 992 и Маршрут 99) и 13.6 км от Царево. Устието на река Велека отстои на 5 км югоизточно от града, а самия той е част е от територията на Природен парк „Странджа“.

Произход на името на града

Името на Ахтопол е известно от древни времена и още римляните са го наричали Перон-ти-кус. Съществуват две версии за неговия произход:

• Една от тях е, че името му идва от византийският лидер Агатон, който възстановява града след варварско нападение и го кръщава на себе си Агатополис.
• Спред друга история Ахтопол е наречен на любимата дъщеря на бог Зевс – Агата. Легендата разказва, че градът възникнал като дом на Делфин (син на Посейдон) и Агата. Тяхната любов била голяма, но Зевс се разгневил и изпратил палачи да обезобразят Агата. Кукумявката обаче успяла да събуди влюбените и така ги спасила. Делфин убил враговете си и основал град на брега на Черно море наречен Агапи-полис (град на любовта), където заживели щастливо двамата влюбени. (Прочетете цялата легенда)

Неговите по-стари имена са Авлеутейхос, Тирах, Перонтикон, Агапи полис, Агатополис (“Благоденстващ град”), Гастополи, Ахтебол.

История

Тези земи са били населени още от новокаменната и желязната епоха. Градът е възникнал върху скалистия полуостров на мястото на древно селище основано от траките от племето тини през Х в. пр. н.е. За това свидетелстват откритите каменна брадва и керамични фрагменти. Траките добре познавали корабоплаването, лова, риболова, рудодобива, търговията и били прочути пирати.
Информация за първоначалното заселване в областта черпим още и от откритите археологически материали в региона – монети, котви, керамика от VІ – V в. пр. Хр.

Символ на Ахтопол е кукумявката Агао, този образ води началото си от съществуващите няколко емисии бронзови монети с профил на Аполон на аверса и кукумявка на реверса с надписи АГА, АГАТ, АГАТО.

Кукумявката Агао е символ на щастието, а камъкът Агат, който може би е свързан с името е камък на дълголетието и здравето.
Според авторитетни мнения монетите са сечени в странджанския Агатополис. Новооткритите надписи и находки са още едно доказателство, че тук още през античността е функционирала монетарница.

В Ахтопол са открити два фрагментирани надписа на старогръцки език, които говорят за значението на града през този период. Според един от двата надписа – (фрагментирани декрети от IV в. пр. н.е.) “пратеник” от “града”, чието име не е упоменато трябва да отиде в Одесос (Варна). Това означава, че селището е наречено “град”, което говори за развита градска уредба, т. е. става въпрос за град-държава “полития”. Откритите паметници показват, че към края на V в. пр. н.е. тук вече съществувала атинска колония (клерухия).

В периплуса (пътепис) на Адриан (131 г.) се споменава съществуването на пристанище Авлеутейхос – на 250 стадия (43,5 км) от Херсонес. Поради географската си изолираност от опустошаващите нашествия на варварите градът остава относително встрани от горещите точки и съответно рядко се споменава в документи и пътеписи от онова време. Най-вероятно при император Анастасий градът е бил защитен от крепостната стена, спираща нахлуванията на славяните. Тя е била изградена през ІV в.

Поради стратигическото място, което заема – далеч от основните точки на нападения и битки, отдалечеността от основните пътища и удобно място за пристанище, градът бързо се развива през периода V – XІІ в. През V – VІІ век градът е засегнат от варварските нашествия, но бързо е възстановен от византийския военачалник Агатон, който го нарича Агатопол.

Градът неколкократно сменял принадлежността си между Византия и България.

През 812 г. армията на Крум завладява Агатопол и името на града е изсечено върху една от колоните в Плиска.

При управлението на Омуртаг три години по-късно (815 г.) при сключването на мирен договор с Византия, Омуртаг отказва изселването на славяните от нашите земи и така променя етническия състав в Странджа и Агатопол става изцяло български град.

В епархията на Лъв Мъдри (886 – 912 г.) Агатопол е обявен за епископия, подчинена на Адрианополския епископ и настъпват спокойни времена на напредък и разцвет. Следва отново превземането му през 864 г. до 894 г. от Византия и падането под византийска власт на цяла България – 970 г. Градът обаче продължава своето развитие независимо от често сменящата се власт, това потвърждава и арабският географ Мохамед Ал-Идриси (1150 г.) като го споменава като „значителен град“. Името на Агатопол е споменато и в т. нар. Нов епархийски списък от края на X – началото на XІ в.

През 1185 г. по време на въстанието на Асен и Петър, по сведения на Никита Хониат въстанниците преминават р. Дунав и източнопланинските проходи и лагеруват край Агатопол, което говори за активното участие на местното население в освободителните движения. Въпреки, че градът бил относително изолиран от бойните действия, недоволството му е било продиктувано от непрекъснатото събиране на големи количества продоволствия (основно животни за месо) за византийския владетел (например за сватбата на Исак ІІ Ангел). Две годни по-късно след сключването на мирен договор между България и Византия странджанската област остава в нашите предели.

За по-късните събития в града разказва отново Никита Хониат, който споменава опустошаването на областта около града от латинския император Хенрих Фландърски през 1206 г., но самият град не е превзет. През 1263 г. има сведения, че Константин Асен го присъединява без съпротива отново към България, заедно с редица черноморски градове.

През 1304 г. в битката при р. Скафида Месемврия, Анхиало, Созопол и Агатопол били присъединени към българската държава. През пролетта на 1307 г. българо-византийски мирен договор узаконява завоеванията на цар Тодор Светослав, а той се жени за Теодора, дъщеря на Михаил IX Палеолог.

През 1315 г. с грамота констатинополският патриарх забранява на епископа на Агатопол да стане митрополит, а през 1381 г. патриарх Нил ограничава правата на митрополита на Адрианопол в агатополската епископия. Това говори за важността и относителната самостоятелност на епископията, която дори не е била присъединена към българската патриаршия, въпреки че е в пределите на България.

До превземането на Агатопол от турците през 1453 г. следват редица преминавания на града под византийско и обратно под българско владение:

• 1322 г. – След смъртта на Георти ІІ Тертер за престола претендента Войсил, който отцепва тракийската област. Но трона заема Михаил Шишман и отцепника предава градовете на Византия.
• Няколко години по-късно областта доброволно се присъединява към България.
• 1330 г. – При битката при Велбъжд южночерноморската област е присъединена към Византия.
• От 1331 до 1337 г. Иван Александър приема доброволно присъединилите се черноморски градове след битката при Русокастро между трихилядната българска и петхилядна византийска армия. Според преписка от старобългарски кодекс от 1337 г. мирния договор дава на България „Несебър, цялото Поморие (причерноморската област до Агатопол) заедно с Романия“ (Горнотракийската низина).
• 1336 г. – На трети октомври след двуседмична обсада рицарите на савойския граф Амадей превземат Агатопол и следва петмесечна окупация.
• 1367 г. – Амадей предава градовете по българското южно черноморие на Византия.
• 1389 г. – Митрополита на Адрианопол мести седалището си в Агатопол под натиска на турците.
• 1396 г. – Цялата причерноморска област пада под турска власт.
• 1413 г. – Византия сключва договор с Мехмед І за присъединяването на черноморските градове към Империята.
• 1453 г. – Мехмед ІІ Завоевател превзема Агатопол и изселва голяма част от населението в Константинопол, но градът запазва ролята си на значимо пристанище.
• Турския пътешественик Евлия Челеби Ахтебули нарича Ахтопол ”разрушена крепост”. През следващите векове той е нанесен върху всички карти на Черно море и продължава да бъде седалище на епископ.
• 1829 г. – Агатополската митрополия се слива със Созополския църковен център и по-късно се нарича Сузоагатополска митрополия.

Според турски документ от ХV в. Агатопол имал 135 пълни и 23 вдовишки християнски къщи. Населението е подробно описано по махали с имената на български свещеници – поп Тодор Триядко, поп Георги Слав, поп Влад, което говори за относително запазената религиозна самостоятелност на населението през този период.

След Балканските войни (1912-1913 г.) градът е присъединен към България. Започва изселване на гръцкото население и заселване на български бежанци от Източна Тракия. Гръцките бежанци от Ахтопол основават село Неа Агатуполи (Нов Ахтопол) в Ном Пиерия, Гърция. По това време Ахтопол притежава 45 кораба, между които 10-15 тонни платноходи и три кораба с водоизместимост от 1000 до 3000 тона.

Унищожаването на старинния Ахтопол

Както и други древни черноморски градове от VI-IV век пр. Хр., Ахтопол е бил прочут с тесните си калдаръмени улички и красивите си няколко етажни богати къщи. В основата си те са били предимно каменни, с помещения за риболовен и селскостопански инвентар (бъчви за вино и солена риба). Горният етаж за живеене е бил изграждан от кирпич с външна облицовка от дъски.
По време на Преображенското въстание в 1903 г. Ахтопол наброявал 400 старинни къщи с архитектура, подобна на тази в Созопол и Несебър.

През октомври 1918 г. стихиен пожар унищожава старинния Ахтопол.

В него изгарят заедно с голямата митрополитска църква “Успение Богородично” и повечето църкви и параклиси в града – над 100 на брой. Именно заради тях Ахтопол бил наричан “Малката Света гора”. Стихийният пожар променя изцяло облика на града. Оцеляват само църквата “Възнесение Господне” от 1796 г., частично манастирската църква “Свети Яни” (“Свети Иван Предтеча” – чийто най-ранен строителен етап се датира през ХІІ век), какти и параклисът “Св. Марина”.
Освен църквите от пожара са разрушени и много от тогавашните къщи. Днес е останала и само една старинна къща, която ахтополци тачат като символ на града.

Съвременният Ахтопол изцяло е построен наново на мястото на стария град.

Археологически находки

Показателни са находките от дъна на амфори от V в. и декоративни керемиди от IV в., украсени с яйцевиден орнамент (йонийска кима). При разкопки са разкрити италийски амфори, произведени в Западното Средиземноморие през първата половина на І в. пр. н.е. Каменни котви и щокове, керамика от къснобронзовата и ранножелязната епоха, монети и надписи от V – ІV в. пр. н.е. от района и от града.

Откритите два каменни надписа (от кр. на 3 или нач. на 4 в пр.Хр.) показват, че през елиниската епоха „полисът” , по подобие на останалите градове-пристанища по крайбрежието на Черно море, е бил управляван от народно събрание.

За отбраната на Агатополис е издигната градска стена с височина около 12-14 м. и дебелина от 1.50 до 3.30 м. и каменна кула. Те са били многократно построявани и достроявани, като основният им строеж вероятно е бил положен през края на 5 и началото на 6 век т.е. при управлението на имп. Анастасий І. (491-518). Много части от кулата и стената личат ясно и сега.

Откритите в околността на Агатополис оброчни плочки, като тази на „Стοмианοс” (ΗΡΩΣ ΣΤΟΜΙΑΝΟΣ) сочат почитането на боговете на траките. Върху високата част на „полиса” се е издигал голям храм в чест на някои от елинските богове. Това сега личи от съществуващите остатъци от капители, колони, корнизи и други строителни материали. Те се оценяват като типични за една внушителна култова сграда. Вероятно християнизацията тук ще е започнала някъде около 3-4 век, както и при другите селища по западния бряг на Черно море. През 9 век Агатополис е обявен за епископия. След превземането в 1389 г. на Адрианопол от османските нашественици неговата митрополия е била тук „временно” преместена.

Тук са се намирали и две големи кръстокуполни църкви от 14-15 век. Всяка една от тях е имала дължина ок. 20-30м., при това едната е била архиепископска катедрала. Сега съществуват само техни остатъци.

През средновековието близката околност на Агатополис е известна с наименованието „Парория”. Тя е била осеяна с християнски култови сгради и средище на възникналото и развиващо се особено през 14 век мистично-аскетично учение „исихазъм”.

Всичко това свидетелства, че тук е имало активен живот през цялото първо хилядолетие пр. н.е.