Човек се ражда в този свят,
за да гради, твори, създава.
Дали красив ще бъде като цвят,
или от малък още той ще страда?
Съдбите ни, твърдят, че направлява
една незнайна, властна жрица:
дали ще бъдем като наранена птица,
или силният ни дух ще побеждава,
тя единствена това решава.
Така започва стихотворението си „Борбени и сърцати“ Веселина Михайлова – поетесата от Ахтопол, която ни напусна на 84-годишна възраст в края на февруари. Творбата е посветена на хората в неравностойно положение, каквато е и самата Михайлова – незряща и в инвалидна количка. Въпреки увреденото си зрение и двигателните си проблеми тя твори до последните си дни и оставя след себе си шест стихосбирки и един роман. Животът, който описва в произведенията си, може да сломи всеки – „родната къща я няма вече“, самата тя е „прикована на легло“, „затворена като в клетка“ в една-единствена стая, с „противна слепота“, „от дясната страна е телефонът, от лявата – лекарствата и касетофонът“… Ето защо творбите ѝ са поле за размисли, равносметки и спомени – в тях родния Ахтопол, скалистият бряг, бащиният дом, морето, вълните, чайките, изгревите, старата любов са описани такива, каквито Веселина Михайлова ги е съхранила в паметта си.
Подбрахме за вас няколко стихотворения от творчеството на поетесата от Ахтопол Веселина Михайлова. Приятно четене!
Обичам те!
Снага на запад издига Папия,
на изток синее Черно море.
Направил е явно някой магия,
защото все нещо към теб ни зове.
Моите мисли ме връщат назад –
там, где в скалите кипи водопад,
там, гдето чайките свиват гнезда,
а гларуси сиви размахват крила.
Макар да обичам планински шубрак,
по-скъп е за мене скалистият бряг –
с малкия залив, със кей и със фар,
от който за улов отплава рибар.
Скъп ми е плажът със пясък кристален,
вълноломът – за вълните огромни направен,
по-скъпо морето с вълна разлюляна,
с необуздана, кипнала пяна.
Всичко обичам във тебе, Ахтопол!
И климатът влажен, умерен и топъл,
и изгрева пурпурен, светъл и чист,
лъчистия залез, като злато златист.
Обичам те аз, както обича
биещо бурно любящо сърце,
обичам те аз като прегръдка
от силни и яки, но нежни ръце.
Среднощен час
Притихнало е в този час градчето
и хората му уморени спят.
Но само граничаря и щурчето
там някъде в полето бдят…
Не спи и мигащият фар
във края чак на вълнолома.
Проблясва като зреещ нар
през есента – огрян от лъч на клона…
Трепти и лунната пътека.
Искри във морската вода.
Дори и вятърът полека
на пръсти стъпва през нощта…
Дали в съня си аз сънувам
пак оня стръмен морски бряг?
Или пък будна все тъгувам
за малкия си роден град?
Не знам. Люлее вятърът пердето
и носи мирис на смола,
а аз изпитвам във сърцето
ужасно чувство на вина.
Затуй, че другаде живея,
далеч от скъпите места,
от плажа, залива и кея,
платих най-скъпата цена!
Мечтата на спомена
Вървях по уличка позната
и вглеждах се във всеки двор.
Искреше залезна позлата,
звучеше близо птичи хор.
Но погледът ми бе привлечен
от неугледна вече къща,
в която, може би привечер,
самотен споменът се връща…
…към времето, когато още
стопаните ѝ живи бяха,
когато, в падналите нощи,
децата техни сладко спяха,
към плановете и мечтите
за идващите бъдни дни,
когато, вече те самите,
ще станат майки и бащи…
Но къщата сега пустее
и дюли падат по земята,
смокинята самичка зрее
и празни са дори гнездата…
Единствен вятърът нехае
за чуждите съдби, проблеми,
безгрижно с клоните играе,
с листата, вече пожълтели…
Самотен в падналите нощи
духът на спомена витае
и може би навярно още
за детски смях и глъч мечтае…
Оставете коментар