Преображенското въстание в Странджа през погледа на Димитър Стамболиев

Днес отбелязваме едно паметно събитие – 115 години от обявяването на Илинденско-Преображенското въстание. Както знаете, то е кулминацията на освободителното движение в Македония и Странджа и, макар да е зверски потушено, оставя дълбока следа в историята на България. Решихме да го почетем по свой начин – като ви предложим едно интересно, рядко срещано четиво: „Въстанието в Странджа и турските зверства“ от Димитър Стамболиев. Тази книга е издадена в края на 1903 г., непосредствено след потушаването на въстанието, и е първата в България, посветена на този епизод от историята ни. Днес тя се радва на ново издание (издателство „Либра скорп“, 2008).

За автора Димитър Стамболиев се знае твърде малко – участвал е в Илинденско-Преображенското въстание в Странджа и е бил пряк свидетел на подготовката му, на боевете на четите срещу турската армия, на последвалото разграбване и опожаряване на българските села и градове в Одринска Тракия и прогонването на хиляди българи от домовете им. Арестуван е от турските власти, но успява да избяга и се преселва в Бургас.

Заразата на Илинденско-Преображенското въстание в Странджа се пренася от едно място на друго, от село на село, отбелязва Димитър Стамболиев в книгата си, затова подбрахме откъси, основно фокусирани върху боевете преди обявяването му и борбите на четите в местните села – днес поделени между България и Турция.

Пожелаваме ви приятно четене!

Признаците на борбата, макар и слаби отначало, идеха да хвърлят искрата на разгорещения жар, който чакаше да пламне и да разнесе пламъка из цялата народна маса. Обаче турците подушиха това, та побързаха да угасят този неочакван фар, който осветляваше и щеше да подвежда тази борба. Те сломиха зародиша още при появяванието му, като изпозатвориха всички дейци и съмишленици по развитието му. Те унищожиха всичкия онзи благоуханен цветец, който красеше този зародиш и който щеше да го развие. Настана разнебитеност след това, дървото, лишето от всякакъв зародиш, не даде и никакъв плод.

…

Местоположението на селото [с. Кадиево] и опитността на селяните бяха достатъчна подкрепа за една продължителна борба. Сражението се подкачи още при самото появяване на турската войска и се завърши от оттеглюването на нашите борци, които не претърпяха почти никаква загуба, а със значителна такава за турците. Но и с това не се тури край на злото. Населението беше прибягнало към четата, като остави всичко в ръцете на турците, а освен това тези, последните, плъзнаха из селото и под порива на всичкия си набран гняв произведоха една касапница върху ония изнемощели старци, които нямаха възможност да избегнат.

…

На 20-й май, посред бял ден, най-главните пътища на селото [с. Енидже] се завземат от войска, нарочно изпратена да тероризира и да избива мирното население. Под предлог, че ще търси скрити пушки, друга една част войска беше навлязла в селото да обискира къщите. Когато милязъминът разбра, че населението не иска доброволно да направи това, а още поради това, че се опасяваше от борбата, която ще произлезе, побърза, та свика всички башибозуци из околните турски села, които във вид на една чингизханова ордия нападнаха селото. Някои от селяните се принудиха да дадат пушките си, а други се бориха против тази паплач. Сражението се продължи два часа. […] По-голямата част от населението през това време беше избягнала, а друга, по-малка част, беше хваната от башибозуците и изтезавана откараха в Лозенградския затвор. И така в няколко часа се унищожи онова цветущо българско село, което брои приблизително петстотин къщи […].

Действията на четите през онзи промеждутък време до обявяването на въстанието не се ограничаваха само към българското население в този край; но се простираха и към чужди нации. Под благата надежда за едно облекчение на робството, много от гръцките села се притекоха на помощ под знамето на започнатата борба, съчувстваха, помагаха на ръководителите ѝ; основаха си комитети за по-доброто усилване на борбата, която беше обща за всички и на която най-подир станаха яки защитници. Такива например бяха селата Кости и Бродилово, само градецът Василикоз и селата Самоково и труле из въстаналия край, където гръцкият елемент превишаваше, още недоверчиво гледаха на всички досегашни действия. А от друга страна, да не изгубят доверието на покровителственото турско правителство, отбягваха всяка намеса в общата борба. И най-после, когато това меншенство народ разбра, че целта, за която ще воюва този край, е свята и тя ще облекчи положението на всички роби, без разлика на нация и вяра, че те рискуват да са погълнати от общото течение на борбата, прибързаха да постигнат с най-трескава деятелност всичко онова, което другите вече бяха направили. Основаха комитети, даваха всякакви помощи, а и самите те станаха най-яки привърженици на делото. И като единствен факт за тяхната яка привързаност към нашата борба с тирана, за тяхната любезност към действията на четите, служи обстоятелството, че в надвечерието на Преображенското въстание в Странджа те посрещнаха четите със сол и хляб.

Вижте още: Кореспонденцията на Михаил Герджиков от 1912 г., свързана с освобождението на Василико и Ахтопол

На 29-й юний стана първият конгрес на тези борци, в смисъл да се повдигне едно всеобщо и повсеместно въстание в Странджа – той беше свикан в местността „Петрова нива“, на два часа раздалеч откъм север на Малко Търново, където присъстваха всички началници и подвойводи с четите си и делегатите из някои въстанически пунктове на Одринския вилает. Този конгрес трая два дни, дето след дълги разисквания и здрави обсъждания на разни въпроси за борбата, уреди се един особен контрол, който доби името „Генерален щаб“ и който имаше задача: „да следи и направлява действията на войводите, да издава заповеди, да следи добрата отхрана на четите, а най-после, да издава и присъди за наказание“.

На 5-ий август вечерта [по стар стил, има се предвид 18 август], часът на пет по турски, се започна всеобщият огън на Преображенското въстание в Странджа и началото на този огън се подкачи от 8-ий участък, в който действаше войводата Дико Джелебов; а пък като искра, която щеше да подпали огъня, беше избрано селото Стоилово, което е на раздалеч един час от Малко Търново. Селото Стоилово, което брои сто и двадесет къщи, е чисто българско и населението му в много случаи беше показало омразата към мохамедовите правоверни, затова се намери за нужно да поставян един отряд от 150 души манафи да пази селото. Когато пък наближи часът да се обяви въстанието, войската беше подушила това, та побърза да си завземе добри позиции. Четата на Дико Джелебов, състояща се от 80 души, биде разделена на два лагера, с цел да предпазят избегванието на войската, обаче не след много те се убедиха, че са били измамени, а и планът им предаден. Една динамитна бомба, хвърлена в палатките на войската, не принесе очаквания резултат и напълно доказа, че войската е разкриена, защото преди дохожданието на четата тя беше се разкрила в гората и беше завзела позиция, та едвам след изгърмяването на бомбата започна да стреля. Сражението се започна и усилените залпове от двете страни продължиха до сутринта. То принесе печална реакция още в самото си начало за турците в Малко Търново, та друг един отряд от 150 души се напрати за натам. На сутринта четата, заобиколена и от двете страни, се принуди да отстъпи, като остави на полесражението двама убити и един ранен; турците са претърпели една загуба от шест души и няколко ранени.

Въстанието, което се обяви през тази нощ, се предаваше по инерция от село на село. Щом изгърмя динамитната бомба в село Стоилово, след малко се чу такъв също гърмеж и от селото Граматиково, което брои 400 къщи. Сражението и тук беше започнато. Още през деня бяха скъсани телеграфните жици за Малко Търново, Ахтопол и Гьоктепе (дн. Звездец) На няколко места телеграфните диреци бяха съсякани, мостът на пътя за Малко Търново беше унищожен още през нощта. Въстанието в това село беше ръководено от войводата Шиваров с една чета от 120 души, която нападна на турската казарма, дето квартируваше един отряд от 150 души. Сражението продължи осем часа, докато най-после четата сполучава да прогони турските войници и подпалва казармата; след това се оттеглюва на почивка в някои други села на участъка си, като преставаше да води партизанска война, където се явяваше нужда. Четата претърпя една загуба от двама убити и един ранен, а турците – от седем убити и един ранен.

Въстанието в градеца Василикоз, пристанището на Черното море, е било повдигнато от славния герой на Странджа Михаил Герджиков. През нощта, часът приблизително шест по турски, когато целият град почивал в дълбокия сън, правителственият дом бил зает от няколко четника, които с няколко бомби убили находящия караул и срутили правителственото здание, дори една малка част от четата беше завзела всички по-главни пътища и бомбардира телеграфната станция, унищожили телеграфните стълбове и паниката настанала! Плачът на разбуденото от сън население се чуваше много надалеч. В градеца Василикоз квартирува един отряд от 120 души войници, жандармерия и няколко чиновници, а останалото население е гръцко. Населението се разбягва към пристанището и посредством лодки избягва навътре в морето. Започна се сражението между четата и войската, което се е продължило до разсъмване. Градът е бил съвършено изпразнен, пък и войската в безпорядък се е разбягала. […] Тук четата не е претърпяла никаква загуба, а турците са оставили на полесражението 12 убити и няколко ранени.

Вижте още: Действията на отряда на Михаил Герджиков в района на Василико и Ахтопол през 1912 г.

Четата започна вече партизанска война, като нападаше в селата, дето имаше турски войници, а такова село за нейната деятелност беше засега селото Блаца (дн. в Турция), Ахтополска околия. Това село е българско със 70 къщи, но в него квартируваха десетина души войници, които още след денят на въстанието бяха избягали (!), така щото тука не се произведе никакво сражение. На 8-й август същата чета напада село Енияда (дн. Ийнеада, Турция), пристанище на Черно море, дето тогава е квартирувала руската Черноморска флота, която поздравила въстаниците. В селото Енияда е имало няколко жандари и двама чиновници, които са били избити, а всички останали са успели от по-рано да избягат. Тогава четата бомбардирва пристанищния фар, склада за въглища и се оттеглюва в гръцкото село Бродилово, а после и в близкото до него гръцко село Кости, където много любезно са били посрещнати четите, като им са поднесли хляб и сол, пък и ударили черковната камбана на всеослушание!

…

Нека ни окуражава проявената досега борба, на която сме свидетели, че една шепа борци привлякоха към себе си 30 000 народ, вдигнаха знамето на свободата и бяха господари на една заробена страна от 160 километра дължина от българската граница. Нека нищо не е в сила да ни отбие от правия път, по който трябва да върви всеки от нас. Борбата ще трябва да продължава дотогава, докато нашият сатрап се вразуми, че в роба е била силата на неговото могъщество.

Ако този текст ви е бил интересен и се вълнувате от историята на Царево и региона, можете да прочетете повече за последвалите след Илинденско-Преображенското въстание в Странджа исторически събития – гоненията на българите в Източна Тракия преди, по време и след Първата Балканска война, подготовката за която започва през 1904 г., непосредствено края след въстанието.