Нестинарство

Произход

Нестинарството (на гръцки: Αναστενάρια) е древен български и гръцки обичай, при който хората танцуват боси върху жарава (въглени).

Според традицията нестинарите играят вечерта в деня на Константин и Елена (нощта на 3 срещу 4 юни по стар стил). Обичаят е разпространен в началото на 20 век в няколко български и гръцки села в Източна Тракия, част от които през 1913 година попадат в България, а друга част остават в Турция. Гръцкото население от останалите в Турция села се изселва в Гърция през 1920-те и пренася със себе си и нестинарските обичаи.

Има различни възгледи за семантиката на името αναστενάρια, анастенария (на гръцки) или „нестинарство“ (на български). Според някои, името идва от гръцката дума „анастенагмос“ – въздишане, пъшкане, което е характерно за поведението на нестинарите по време на транс. Според други името идва от гръцкото „(х)естиа“ – огън. Възможно е да произлиза и от ανασταίνω (анастено) – възкръсване, свидетелстващ за ранно-християнски обичай, свързан с Благодатния огън, за който се смята, че има уникалното свойство да не излъчва топлина и да не изгаря.

В България обичаят е запазен в автентичния си вид само в едно село в планината Странджа — Българи. В миналото „нестинарски“ села са още Кости, Бродилово, Граматиково, Сливарово и Кондолово както и едно-единствено село в планината Родопи. По горящите въглени обаче се играе и на други места в България, най-вече като туристическа атракция.

В Гърция нестинарството се практикува в няколко села в Егейска Македония, населени от потомци на тракийски бежанци, като Каракавак (Мавролевки) в Драмско, Бутково (Керкини) и Какараска (Агия Елени) в Серско, Лъгадина (Лангадас) в Солунско и Мелики в Берско.

Подобни ритуали са известни и при някои други народи. Има легенди за хора в Италия, които ходят по нажежени въглени, без да си причиняват вреда. Ритуалът е съществувал и в Китай, Япония, както при някои арабски племена в Алжир и Мароко. Изкуството на ходенето по жарава владеели шамани в Мала Азия, Сибир, Африка, Америка и на някои острови в Тихия океан.

Българските нестинари

За първи път обичаят е документиран писмено през 1862 г. от Петко Р. Славейков. Според някои историци обичаят се свързва с езически ритуали, запазили се от времето на траките. Въпреки, че нестинарите играят върху жаравата с икона на св. св. Константин и Елена (император Константин Велики, който с Медиоланския едикт обявява християнството за религия наравно с останалите в Римската империя и майка му Света Елена) обичаят никога не е бил признат от Църквата, преследван е от нея, а самите нестинари са наричани „обладани от дявола“. Последните големи гонения започват през 1913 година. Тогава от обичая се отказват някои от нестинарите в село Кости, част от които след войните 1912-1918 г. биват изселени от селото. През 1941/1942 г. нестинарските игри били запазени само в 3 села — с. Българи, Кости и Граматиково, където това продължава до към 1948–1949 г. Автентичният обичай се възстановява в началото на 1990-те години.

Ритуалът

Рано сутринта в деня на светците на процесия, водена от нестинарите, трима юноши изнасят иконите до близкия до селото свещен извор (аязмо). В шествието се включват всички жители. На извора иконите се освещават и се играе хоро с тъпан и гайда, а водата от извора се приема за най-лековита през годината.

След освещаването на иконите шествието обикаля цялото село и нестинарите се прибират в параклис (наричан конак). В него се пазят иконите на Константин и Елена. В конака нестинарите прекарват времето до вечерта, слушат непрекъснатото биене на тъпан в определен ритъм, от което изпадат в транс и започват да танцуват, носейки свещени предмети – икони, кърпи, кандила.

В същото време на площада се пали огън, който се поддържа цял ден от най-стария нестинар или нестинарка. На свечеряване огънят вече започва да се разстила за жаравата. Тя е с диаметър около два метра и дебелина пет-шест сантиметра. В нея първи пристъпват най-старите практикуващи нестинари, които преди това обикалят жаравата три пъти, а след това я минават на кръст. Едва след това започва и истинският танц – нестинарките навлизат в огнения кръг с пронизителен вик. Те пресичат жаравата като натискат стъпалата си във въглените и продължават да викат. Танцьорите танцуват, държейки украсената с цветя икона на Константин и Елена. Нерядко изпадналите в транс правят предсказания. Постепенно танцът става по-бавен, движенията на нестинарите са по-спокойни и накрая той завършва. Забележително е, че след него нестинарите нямат рани или изгаряния по краката. И в това се състои най-голямата магия на нестинарството.

В някои селища обичаят продължава два дена, като на втория ден отново се изпълнява ритуален обход. Юношите и иконата влизат във всеки дом, а на площада на селото се играе хоро. Нестинарите отново изпълняват своя танц на фона на обредна музика. На края на танца всеки от тях се прекръства три пъти, целува иконата и отива в параклиса.

Нестинарство се е практикувало само от „нестинарски“ фамилии, но имало случаи, когато в транс изпадали и някои от присъстващите на обреда.