Текстът, който ще прочетете по-долу се основава на реалната история за капитан Никола, разказана от Кина Къдрева в нейната книга „Когато Царево беше Василико“.
Още от древни времена срещу нос Лимнос, върху скалите в дъното на залива, се намира хубавото Василико, старият град на Царево. Изгорял до основи през 1883 г. след голям пожар, днес той е приютил десетки модерни сгради и ресторанти. На тяхно място преди повече от век обаче са се намирали красиви къщи, като тези в Созопол и Несебър, обковани с дъски и пропити със сол от суровите морски ветрове. По онова време във въздуха се е носел свежият летен аромат на смокини, а морето е изхранвало населението по този южен бряг, дом на рибари, търговци и мореплаватели. Гемиите със стоки пресичали Босфора и акостирали във Василико, мрежите били пълни с риба, а митовете за тракийските светилища и техните божества били още живи.
Точно тук започва историята за капитан Никола, деен и честен човек, с буден и делови ум. Бил опитен мореплавател и търговец, уважаван както от местните, така и от другите търговци по Черноморието, през Босфора, та чак до Венеция. По този морски път той носел въглища от Странджа, а се връщал с порцелан, рисувано стъкло и екзотични плодове. Той бил един от първите, които се изправили от пепелта на изгореното Василико. Обърнал гръб на овъглените, срутени къщи и старите калдъръмени улици и убедил съгражданите си да не напускат домовете си след бедствието, а да ги изградят наново. Но не само във Василико, а и срещу него – до самия нос Лимнос, обрасъл в повет и смокини. Той ръководил мъжете, които изсекли гората над залива, положили основите на новия град и възродили стария след пожара.
Според историята капитан Никола избрал за своята къща малко място до още неотъпката могила в началото на старото Василико. По време на строежа на основите той се натъкнал на дълго и майсторски оформено мраморно стъпало, поизтрито от човешки крака от незнайна древност. То и днес стои пред затворения вход на къщата. Казват, че то ѝ придавало важност и тържественост. Казват също, че точно това антично стъпало донесло на стопанина ѝ ужасната му съдба.
Капитан Никола не бил предвидил този нов дом да бъде постоянен. Той желаел на мястото на старата си къща до пристана във Василико, останала от дядото на дядо му, да построи голям и модерен хангар за гемията му и за другите гемии, които планирал да накупи. А от другата страна на залива в бъдеще да издигне за семейството си такава къща, каквато да няма от Месемврия до Ахтопол – голяма и красива. Но той не се хвърлял в празни приказки, а работел неуморно и търпеливо. Първо трябвало да достави кюмюр в Цариград, а след като се върне, на Никулден да освети новия си дом.
Никулден не бил студен както обикновено, а слънчев и топъл. Морето било спокойно, а веселието в къщата на капитан Никола растяло непрестанно в очакване на стопанина. Гостите пристигали, виното се леело, курбанът бил готов, а хората празнували за първи път след пожара. Насъбралите се бързо забелязали гемията на капитана, идваща от открито море и се събрали да го посрещнат. Точно преди брега, точно преди да пристигне на пристана след дългия път от Цариград, изневиделица, сякаш от прокоба, се извил див и страшен вятър, който забучал така силно, че надигнал морето. Това бил Белият вятър – той духал от сушата към морето и отнасял лодките като беззащитни листи в безкрая. Три дни продължила бурята, а когато утихнала от опитния капитан Никола нямало и следа. Той не доживял да види новото начало на Василико.
А Василико просъществувало и процъфтявало. Тридесет години по-късно обаче го връхлетяла нова трагедия – изселването на коренното население през 1913 г. То било прогонено от домовете си, а на негово място дошли пришълците отвъд Странджа. Това били българите от Беломорска Тракия, преживели кланетата в Османската империя, започнали след Илинденско-Преображенско въстание през 1903 г. За тях морето било чуждо, не били свикнали със свирепите му ветрове, а земята край Василико била варовита и не толкова плодородна като тяхната. Те били земеделци и животновъди, изоставили многобройните си стада от добитък от другата страна на Странджа планина. Къщите на прогоненото местно население ги приютили. Някои от тези къщи се превърнали в нови домове, други били съборени, за да може с дървения материал да се построят обори и кошари.
Къщата на капитан Никола, била купена от тих, скромен и работлив човек, който бързо издигнал към нея селскостопански пристройки. Казват, че не случил на добра жена, а на вещица, която правела магии за лоша реколта всред чуждите ниви. Случило се така, че той се обесил, а тя продала къщата на друг човек – весел и пъргав, певец, баща на голямо семейство, което се грижило за къщата. Скоро обаче отново започнали да се случват злини. Децата му не се разбирали, синът му се изнесъл от общия дом, а стопанинът се разболял от склероза и след време се обесил – също като предишния собственик.
Местните не желаели да живеят в тази къща. Вярвали на суеверията и страховете си.
Скоро неин собственик станал учител от Бургас, който бил в разцвета на силите си, здрав и енергичен. Той не вярвал в старите мистични истории, потръгнало му, започнал добър бизнес и с парите от него направил нов обков на сградата. Скоро обаче той се разболял и починал. Така къщата, изградена с толкова любов и усилия, не се превърнала в дом за никого.
Казват, че капитан Никола бди над дома си и не го дава на никого. Казват също, че древни сили са обладали сградата и че те са предизвикали всички нещастия в нея. Казват още, че онова антично стъпало, на което капитанът се натъкнал по време на строежа, е истинската причина за тях. Според историята някога, в дълбока древност, на мястото на къщата е имало светилище на божество, което не желае хората да присвоят земята му. Дали там е имало олтари, култ към Слънцето или към бог Дионис, или към тракийската богиня Кибела, никой не знае със сигурност, те отдавна са забравени.
Оставете коментар