Използвана е информация от книгата „Катастрофи и корабокрушения в акваторията на Ахтопол“ с автор Георги Долапчиев.
Седми януари 1939 г. Силна снежна буря започна вечерта преди Коледа. Коледарите се прибраха рано и селото притихна под снежната покривка на нощта. Угасна светлината на газените лампи. Само кандилата под иконите и огънят в огнищата осветяваха собите.
Окачен на вратата на една от крайните къщи в с. Варвара, светеше фенер. Сама жена, облечена с черен вълнен сукман и грубо съшито кожухче от агнешка кожа, седеше край огнището и от време на време завиваше децата си, налягали на сламения дюшек до нея. Жената нервно поглеждаше към вратата в очакване да се върне мъжът и от кошарата, където бе отишъл да нагледа овцете. На вратата се похлопа. Вратата, никога незаключена, не се отвори. Потропа се по-силно, тя скочи и отвори. Това което видя я накара да се дръпне стъписана. Непознат мъж, странно облечен, направи крачка и заговори на непознат за нея език, направи втора крачка и се строполи на пода до вратата. Жената, съвзела се от изненадата, отмести краката му и затвори вратата. Децата се събудиха и гледаха уплашено чужденеца. Без да си зададе въпроса кой е и от къде идва, досетила се, че е премръзнал, заедно с по-голямото момче довлече мъжа до огнището и като съблече дрехата му, започна да го разтрива. Животът я беше научил, че най-добрият начин да се помогне на премръзнал, е разтривката. Мъжът ѝ се върна, хвърли хабата до вратата и се приближи също изненадан. Без да дочака обяснението на жена си, направи опит да свали обущата от краката на странника. Не можа, водата беше замръзнала в тях. Приближи го до огъня и го заразтрива. Човекът се помръдна, отвори очите си и тихо произнесе: ка-та-стро-фа и отново припадна. Поляха обущата с топла вода, освободиха краката, заразтриваха и тях. Цяла нощ семейството не мигна. Огънят в огнището, поддържан непрекъснато, топлеше тялото на пострадалия.
Когато се развидели, стопанинът отиде да потърси кмета на селото. Макар да бе мразовито, селяните наизлязоха да почистят снега пред вратите и да изкарат говедата на водопой. Те първи научиха за случилото се в къщата на овчаря и много от тях от любопитство се отправиха натам. Кметът Георги Чекъров завари пострадалия буден. Жената вареше качамак за него и челядта. Сгушени в ъгъла, децата с любопитство слушаха разговора на пришълеца с кмета:
– Его име елинас, нафтис (Аз съм грък, моряк на кораб).
Кметът, преселник от Източна Тракия, знаеше гръцки и го разбра. Зададе му няколко въпроса.
Разходка из творчеството на Георги Долапчиев 25/08/2017 - Георги Долапчиев – единственият удостоен със званието Почетен гражданин на Ахтопол, дългогодишен директор на училището и изследовател на града. ...Разбрал, че може да говори на родния си език и да бъде разбран, чужденецът заговори припряно.
– Пътувахме за Румъния с параход. Бурята ни настигна срещу нос Емине. Празен, корабът не се подчиняваше на кормилото и вятърът ни довлече на вашия бряг. Не разбрахме кога стигнахме до скалите. От удара корабът се наклони и започна да потъва. Не се виждаше суша, но от прибоя на вълните усетихме, че е съвсем близо. След още един удар корабът се надигна и кърмата му бързо потъна. С капитана бяхме на капитанския мостик. От рева на вълните едва долавяхме виковете на екипажа за помощ. Силна експлозия, навярно от наводнените котли, повдигна кабината и заедно с нея ни изхвърли на брега. При падането кабината се разби и една греда затисна краката на капитана. Отместих я, единият му крак висеше счупен, не можеше да направи и крачка. Преместих го до един храст на завет и започнах да викам с надежда, че някой от екипажа е успял да се добере до брега. Никой не се обади на повикването ми. Капитанът ме помоли да се огледам дали някъде не се вижда светлина от село или колиба. Пълен мрак. Изкачих се по-високо, лазейки по скалите, и видях слаба светлина.
Върнах се и казах за това на капитана. „Върви за помощ“, ме посъветва той. Не исках да го оставя сам в това положение, но той настоя. Тръгнах към светлината, (от натрупания сняг не разбрах, че нагазвам в река. Ледът се счупи и потънах до колене във водата. Мъчих се да изляза и с много усилия успях. Тръгнах по другия бряг и изгубих посоката към светлината. Краката ми замръзваха, затова не се спирах. Когато се изкачих на една малка височина, видях, че светлината е останала зад мене.
Изведнъж спря да говори, прекръсти се и рече:
– Прости ми, Господи, там, на брега, има хора, помогнете на тях!
Кметът излезе на улицата, изпрати няколко млади мъже към мястото на аварията и се разпореди корабокрушенецът да бъде заведен в кметството.
Когато корабокрушенецът се сбогуваше със спасителите си, понечи да целуне ръката на жената, но тя се дръпна уплашена. Досега никой не бе целувал ръката ѝ.
На морския бряг мъжете откриха замръзналия капитан мъртъв, но не откриха други хора. Направиха носилка и го пренесоха в кметството. Поставиха го в една странична барака и си заминаха.
Два дни по-късно пристигна комисия от Царево. Извършиха необходимите формалности, наредиха да се погребе капитанът и отведоха със себе си корабокрушенеца.
Тридесет дни по-късно труповете на седем моряка от екипажа на авариралия кораб бяха изхвърлени на ахтополския плаж. Погребаха ги между дюните и никой от страна на Гърция не се заинтересува за тях.
Оставете коментар