Мелницата във Василико – от модерно съоръжение до артистичен център

В текстът е използвана информация от книгата на Кина Къдрева – „Когато Царево беше Василико“.

В залива между стария квартал на Царево и новата част на града, между полуостров Лимнос и нос Кастро, на който е кацнала старата църква „Успение Богородично“, се намира каменна сграда, повече приличаща на затвор, позната на местните жители като мелницата. За този бряг появата на тази постройка е необичайна. Тя стои вбита във високия бряг над стихията на вълните и посреща морския вятър някак самотна като средновековен замък.

Историята ѝ започва с предприемчивите братя Тодор и Атанас. През 1829 г., заплашени от репресии след поредната война между Русия и Турция, жителите на странджанските села продават покъщнината, имотите и стадата си и бягат като бежанци в Русия. Двамата братя обаче решават да останат. Те взимат заеми от василиковските гемиджии и изкупуват на безценица стока, която след това продават изгодно в Цариград и така забогатяват. Наемат за кратко магазия във Василико и започват търговия, която потръгва добре – продават стоки от Истанбул, Атина и Венеция. След известно време разпродават всичко и заминават за чужбина, според слуховете – чак в Америка.

Завръщането на братята обратно по родните черноморски брегове слага началото на същинската част на нашата история. Те внасят машини и оборудване, и на брега до Василиковското пристанище построяват модерна валцова мелница, каквато по думите им няма на целия Балкански полуостров. Каменната сграда става истинска забележителност за местните жители – с модерната си техника, електричеството и хубавото, по-ситно от пепел брашно. Търговията и този път потръгва, гемиите носят жито от Добружда и отплуват от Василико с пълни чували към Босфора и Дарданелите. Братята наемат местни хора за работници, помагат и на по-бедните си съграждани, а новата сграда свети като магически фенер в дъното на залива.

Не било писано обаче мелницата да работи още дълго време. Бирникът, който събирал данъците от селата и градовете по тоя край, започва да изнудва Тодор и Атанас – поисква търговията на братята като гаранция пред властта в Цариград, за да стане бирник на цялата Одринска област. Двамата братя не искат да залагат модерната и успешна мелница в изгода на власт имащия турчин, но в крайна сметка са принудени да го направят. Години по-късно същия този бирник заграбва пари от данъците и избягва в чужбина. Мелницата, ипотекирана от него, бива продадена и става собственост на държавата. Машинариите са изнесени към Истанбул, а сградата остава празна и неизползвана. Носели се слухове, че ще се превърне в хангар за гемиите през зимата или в магазия. Но тя не става нито едно от двете, а вместо това започнали да я обитават разбойници и съмнителни лица. Градските легенди разказват, че за известно време тя е била убежище на лазите – грузински морски разбойници, които от векове правели набези по родните брегове. После през Кримската война в нея се настаняват избягали от армията казаци, а после и други злосторници. Така мелницата остава пуста – местните хора се страхували от нейните обитатели и рядко я доближавали. Дори когато станал големият пожар във Василико, през есента на 1883 година, никой не се заселил в нея.

През 1915 г., след Илинденско-Преображенското въстание и последвалите масово изселване на жителите на Василико и заселването на бежанците от Източна Тракия, сградата става собственост на непознат човек. Той пригажда за живеене някои стаи от нея, а останалото оставя недовършено. Част от другите помещения започват да се използват от военните – основно за склад.

В средата на 50-те години на XX век българският народ открива удоволствието от почивката по Черноморието, а Василико, вече преименувано на Мичурин, става привлекателна дестинация за летовниците. По-предприемчивите от тях си купуват места и строят вили и къщи, други наемат квартири. Някои дори желаят да купят мелницата или поне част от нея с обещанието да подобрят условията за живот в нея. До този момент в сградата няма вода, а за осветление обитателите ѝ използват газови лампи. Един доцент-химик успява да склони собствениците ѝ и да придума военните да се размърдат и да освободят помещенията си от натрупаните вехтории. Тогава мелницата във Василико се преобразява и започва нов живот – стаите ѝ са обновени и ремонтирани.

Реконструкцията на сградата продължава дълго. По-късно тя е закупена от Младежкия театър и се преустройва като почивна база. Стените ѝ са подсилени, долното ѝ ниво е изолирано от водите и в нея започват да летуват изявени артисти и личности, които я изпълват с живот през цялото лято. Сред тях са актьорите Николай Бинев („Вампири, таласъми“, „Няма нищо по-хубаво от лошото време“), Домна Ганева („Таралежите се раждат без бодли“, „Сиромашко лято“), Анани Явашев („Адио, Рио“, „Дунав мост“), Банко Банков („Сбогом, приятели!“, „Обич“), Мирослава Стоянович (в ролята на Лила в „Тютюн“), а също Жана Стоянович, Северина Тенева, Илка Зафирова, Климент Денчев, Анна Каменова, както и Невена Коканова, Борис Карадимчев и Тодор Колев.

През 2013 г. мелницата във Василико отново е ремонтирана и вътрешно преустроена. И до днес тя продължава да бъде почивна база на Младежки театър „Николай Бинев“.