Денят на Тракия: Да си спомним за жертвите на първия геноцид в Европа за 20 век

След завръщането на турската армия започнаха грабежи на храни и добитък и ред мръсотии. Най-после войската изпъди в срок от 24 часа всички българи до крак.

Жените и децата полудяха… Избиха много свят… Ограбиха всичко. Чуваха се адски писъци. Край селото мина кавалерия, но не се намеси да спасява.

В края на лятото на 1913 г. майка ми Комня беше болна и помоли баща ми да я заведе на баните в с. Лъджакьой. Там турците ги заловили и започнали да се гаврят с тях. Накарали майка ми да носи чували с дини към една височина. Баща ми успял да избяга. На другия ден открил майка ми и още едно момче също пленено, изгорени в една колиба.

Първият цитат е на Киро Кехая, глава на осемчленно семейство, бежанци от Бунархисар и заселени в Ахтопол по време на гоненията на българи от Тракия преди и непосредствено след Първата и Втората балканска война. Вторият – на жител от село в Люлебургаско, един от засегнатите райони, останал в последствие в границите на Турция. Третият цитат е на Керана Желязкова, бежанка от село Серген, Визенско, която освен майка си, през 1912 година губи и съпруга си. Самата тя е принудена да се пресели през 1913 г. в село Бродилово, днес в община Царево.

По същия начин звучат свидетелствата и на много други българи, прогонени от домовете си по време на един от най-големите конфликти в по-новата история на Балканите, неслучайно наричан геноцид, но и до ден днешен незаклеймен от международната общност. Решихме да ви разкажем за него, защото той оставя огромен белег не само върху етническата карта на България и в частност на Странджа, но и върху колективната памет на пострадалите и техните наследници, които и до ден днешен живеят в засегнатите райони. Избрахме да направим това на 26 март – Деня на Тракия, в който почитаме подвига на българските войни, паднали край Одрин и из земите на Тракия по време на войните, паметта на безбройните невинни жертви, бежанци от войните, както и на онези, които са успели да достигнат границите на България.

Разглеждаме основно района на турска Тракия. До 1912 г. под турска Тракия се разбира бившият Одрински вилает, разделен на шест санджака (окръга): Одрински, Лозенградски, Галиполски, Родостенски, Дедеагачки, Гюмурджински. Западната граница на вилаета е по Бяло море и река Места, по границите на Неврокопско и Разложко по старата българска граница. Граничи с Цариградския вилает. Василиковската и Малкотърновската кааза влизат в Лозенградския санджак (заедно с Лозенградската, Люлебургаската, Визенската и Мидийската кааза). Няма точна статистика за етническия състав на населението по онова време, но оскъдните данни посочват около 1 000 000 души, от които турци – 400 000, българи – 300 000 (включително помаци), гърци – 200 000, и други по-малки групи.

По това време Василико и Ахтопол далеч не изглеждат по същия начин както днес – във Василико живеят 415 гръцки семейства, а в Ахтопол – 800. Само след 2 години картината ще е коренно различна – гърците ще са наполовина изселени, а във Василико семействата на бежанци ще наброяват 400 (към юни 1914, след подписването на Цариградски мирен договор). Основният приток на бежанци във Василиковско е от селата Маджура (80 семейства са настанени във Василико), Блаца (всички жители са настанени в Резово, Каланджа и Ахтопол), Пиргопуло (с жители, настанени в Кости), Малък Самоков (отново в Кости). В село Бродилово са намерили подслон почти всички изселени семейства от село Серген, Визенско. В село Българи пък са настанени бежанци от селата Мегалово, Камила, Самоков, Мегалопуло – настанени са в къщи на гърци, докато в тях все още живеят стопаните им.

Макар конфликтите, дали повод за днешния Ден на Тракия, да се случват между 1912 и 1914 г., политиката на прогонване на българското население в Източна Тракия се прилага още по време на Руско-турската война от 1878 г. и продължава до края на Първата световна война. Само от Освобождението до 1900 г. района са напуснали над 20 000 души.

Гоненията продължават и се засилват по време на Илинденско-Преображенското въстание от 1903 г., което цели да извоюва свобода на живеещите в Одринско и Македония българи. Още тогава силно пострадват районите на Виза, Малко Търново, Бунархисар и Лозенград. Във Василиковската кааза 5 от 10-те християнски села са изгорени.

Историческите данни сочат, че в Странджа, където въстанието е по-масово, от 92 български села изцяло са изпепелени 40, наполовина са опожарени 8, а други 16 – частично.

Гоненията се засилват около 1910 година. Имотите на българите се отнемат, а имуществото им се разпродава на публични търгове. Отказалите да напуснат домовете си биват подложени на тормоз, арести и заточения, а мнозина плащат за това с живота си. Ето какво разказва учителят Георги Найденов, изселен от село Пенека, Визенско, във Василико:

Като стигнахме във Велика, някои се разколебаха и се върнаха обратно. Само 50 семейства останахме. Щом се върнали, турците влезли в селото. Дошъл началникът с войска, заградил селото и никой не пускал вън. Нашите му се молили, да не ги вдига, обещали, че ще бъдат покорни, но нищо не помагало, такава била заповедта. В събота било заповядано, да се приготвят. Понеже селото било заградено, всичкият добитък останал извън окръга. Чобаните събирали добитъка. В неделя трябвало да се изселят. Селото по-рано имало 120 чифта впрегатни волове, но във войната турците взели ангария 50 чифта, откарали ги в Лозенград и не ги върнали вече. След като подир реокупацията, както се каза, заграбили добитъка, всичко на всичко останали 30 чифта най-слаби волове. С тях каквото могли натоварили, а други, които нямали каруци, каквото можели да вземат на гръб, това взели. (…) И така почти с голи ръце хората избягаха. Един дядо Яно – излезе през войската да си вземе кравичките и чифта волове, много му бяха мили, той сам си ги гледаше. За тая смелост плати с живота си – башибозуците го съсякоха. И вече никой не посмя да го последва. Войниците гледаха сеир. Всичко това се извърши за по-малко от 24 часа.

Несправедливостите спрямо българското население в Източна Тракия са огромни. Ето защо на 17 септември 1912 г. България пристъпва към мобилизация, а на 9 октомври започва Балканската война. От предвидените 350 000 души в запас се явяват 606 600. За да защитят сънародниците си и националните интереси на страната, към войската се включват хиляди доброволци, в това число и студенти, които се връщат от чужбина. Първите битки са именно в Одринска Тракия, където за много кратко време е овладян целия Одрински вилает. На 13 март е превзета смятаната за непревземаема Одринска крепост – още един от поводите за отбелязване на днешния Ден на Тракия. По това време в Одрин има 25 000 души население, в това число и мюсюлманско, на което с постановление от Министерски съвет от 15 февруари 1913 г. е оказана помощ с храна, охрана и настаняване в изоставени къщи.

Претърпяла поражение във войната, Османска империя е принудена да отстъпи. Мирният договор е подписан на 17 май 1913 г. в Лондон и очертава граници на страната, близки до представата на възрожденските деятели за национален идеал. Според договора територията на България е 179 000 кв. км и включва Одрин, Лозенград, Беломорието от Енос до Солун, Родопите, Серско, Драмско, Кавала, Кукушко, Воденско и Източна Македония. Още тогава от селищата по линията Мидия-Енос започва преселение на останалите в турско села. Броят на бежанците само до края на месец май достига 30 000 души.

Границите, установени по договора обаче, не удовлетворяват съюзниците на България от Балканската война, което води до започването на Междусъюзническата, а съответно и до още дълги години престъпления спрямо мирното население.

На 3 юни 1913 г. Турция, която търси реванш, погазва неочаквано Лондонския договор, прекрачва линията Мидия-Енос и навлиза в селищата, продължавайки етническото прочистване. Голяма част от хората не подозират какво ще се случи, разчитайки, че договорът ще бъде спазен. Други се надяват, че турската войска само ще окупира селата и ще остави жителите в домовете им. Османската армия обаче изминава разстоянието между новата и стара българо-турска граница само за 3 седмици, което не оставя време на населението да се подготви и да избяга. Свидетелство на турски кавалерист оттогава гласи: „Имахме заповед първо да грабим и запалваме, а след това да убиваме всички мъже“.

Унищожено е изцяло село Булгаркьой, което е само с българско население – 1100 души са избити, жените са откарани в Кешан, а младите девойки – в Мала Азия. Унищожени са и всички български села в Малгарско и Узункюприйско. Погроми има още в Лозенградско, Визенско, Мидийско, Бунархисарско, Люлебургаско, Бабаескийско, Василиковско, Малкотърновско, Ортакьойско (Ивайловградско). Общо прогонените са над 16 000 души.

Насилието се пренася и на запад – в Западна Тракия са опожарени 22 български села, избити са хиляди българи, основно мъже, а 50 000 търсят спасение в България. Дори след подписването на Букурещкия мирен договор редица български градове са нападнати – Крумовград, Момчилград, Кърджали. На българите е известено, че трябва да се изнесат в срок от 5 дни, в противен случай никой няма да отговаря за имота и живота им. На 23 септември 1913 г. към България се отправя огромен керван от български бежанци от Фере. И тяхната съдба е злочеста – в полето около Фере те са избити, като това може да се сравни единствено с Баташкото клане. (Л. Милетич). Подобно е положението в други 17 български села. Оцелелите от Западна Тракия преминават Арда, където много майки и деца се издавят или са избити. Изчисленията сочат, че убитите са над 2000. В Армаганската долина са избити още 800 души, повечето жени и деца. Изселването продължава и след подписването на Цариградския договор и Одринското съглашение от 2 ноември 1913 г. – документ, който значително ощетява територията на България. Според него в нейна територия влизат единствено Василиковска и Малкотърновска област.

За голяма част от данните трябва да благодарим на Любомир Милетич (1883-1937), уважаван учен и общественик, който обикаля опустошените села и разговаря с настанените в България тракийски бежанци. Той е един от хората, които агитират за националните интереси на страната ни още по време на Илинденско-Преображенското въстание. Изследванията, които той представя пред обществеността на редица европейски държави, сочат, че около 30% от населението на Одринска Тракия е избито или умира от мъчения, глад, болести или бежански неволи в периода 1913-1914 г. Потвърждава го и Карнегиевата анкета – доклад на независима международна комисия за разследване на причините и провеждането на Балканските войни. Сред членовете ѝ има представители на Австрия, Великобритания, Германия, Русия, САЩ, Франция. Работата ѝ се финансира от Андрю Карнеги, американски филантроп и пацифист, който се обявява в защита на България и нейните национални интереси. Докладът на комисията очертава следната картина: обезлюдени са общо 108 български села с 10 935 къщи и 51 125 души население. Цялото им имущество е разграбено. Изоставени са 34 062 сгради, 1 961 440 дка ниви, ливади и лозя, 216 043 дка гори, 131 231 глави едър рогат добитък и 649 431 дребен рогат добитък.

Това се смята за първия геноцид в Европа за 20 век.