Дончо Папазов можеше да бъде икономист, търговец или водолаз. Той обаче се запалва по морето след гмуркане с акваланг, зарязва своето икономическо образование и се превръща в един от големите български мореплаватели, световнопризнати дори когато България е била затворена в своята социалистическа черупка. Дончо Папазов печели своята слава на авантюрист, след като предприема редица рискови плавания с обикновена спасителна корабна лодка – някои с тогавашната му съпруга Юлия Папазова – Джу, а някои и с невръстната му тогава дъщеря Яна, която едва на 5 годинки участва в обиколка на Европа по вода. Може би едно от най-интересните плавания на Дончо Папазов е т.нар. „невъзможен път“ – предизвикателство да се обиколи светът в южните полярни ширини, на юг от нос Добра надежда, нос Луин и нос Хорн. Дончо Папазов успява да изпълни това предизвикателство сам, затова и пътешествието му става известно като едно дълго, самотно плаване. Днес се навършват 30 години от неговото успешно приключване.
Ето защо се срещнахме с авантюриста, с когото отдавна искахме да се запознаем, за да научим повече за странстванията му по света. Дончо Папазов ни посрещна с усмивка на пристанището в Царево, в неговия морски дом – уютно направена каравана, под хладната сянка на една голяма върба. А днес ще посрещне и други гости, тъй като традиционно отбелязва годишнината от плаването си с курбан на царевското пристанище – като благодарност, че е останал жив.
Без да казваме повече, пожелаваме приятно четене на интервюто, което г-н Папазов даде специално за Царево.Инфо.
Г-н Папазов, как се чувствате днес, 30 години след осъществяването на вашето последно околосветско плаване?
Както винаги се чувствам много добре, особено ми е драго да съм в Царево, където всяка година прекарвам по 3-4 месеца.
Защо Царево? Защо избрахте да отбележите своя юбилей тук? Какво ви привлече в това градче?
Първо е традиция – аз за трети или четвърти път правя курбан тук, на пристанището. Избрах мястото преди повече от 15 години. Избрах го, защото е спокойно, не е като другите черноморски градчета. Аз много години ходех в Созопол, но той се промени, презастрои, докато Царево си има една атмосфера. Точно това ми харесва тук – атмосферата, а и хората. Пълен съм с приятели, най-вече рибари и служители на пристанището.
Разкажете ни за последното си околосветско плаване. С какво запомнихте „невъзможния път“?
Ами аз не видях почти нищо друго освен океан, почти до последния от маршрута нос Хорн. Не бях виждал нито кораб, нито земя, а това плаване беше в южните полярни ширини, през зимата, когато денят е 2-3 часа. Всичко друго е нощ. Повреди ми се двигателят и нямах електричество, затова седях на тъмно почти денонощно. А там вълните са най-големи в света – 25 метра. Мен ме преобърнаха два пъти. Точно затова е курбанът – защото оцелях. Там има два фактора, които могат да са фатални. Единият е да ти се счупи мачтата, което, ако се случи, оставаш на произвола. Другият, който на мен ми се случи, е да влезе много вода в лодката. Веднъж моята почти се беше напълнила и трябваше доста време да изгребвам, а не бях спал от няколко дни.
Как се издържа толкова време на такива условия?
Както аз го обяснявам, едни могат, други – не могат. То е като свиренето на цигулка. Ако мен ме хване някой да свиря на цигулка, ще бъда пълен тъпанар.
Любопитен факт е, че по време на едно от пътешествията ви, вие плавате под флага на ООН. Единственият човек преди вас, който е правил това, е големият изследовател Тур Хейердал. Как си тълкувате това? Посрещаха ли ви добре по различните места, които посещавахте?
Любопитно е също, че в една от книгите ми, не помня от коя, май в „През Атлантика“, имам едно писмо от Тур Хейердал. Той беше много запален и ми пожелаваше приятно пристигане на Фату Хива. Беше ми фен Тур Хейердал.
Иначе ЮНЕСКО пращаше навсякъде, където стигна, писма, че експедицията е историческа, и така ме приемаха навсякъде. Дори като с Яна тръгнахме, в Гибралтар дойде да ме изпрати Дейзмънт Скот – английски адмирал и шеф на междуправителствената комисия на ЮНЕСКО. Пита ме с какво да ми помогне, пък аз му казах да измие палубата. И той се хвана, изми я, и после ми благодари, че се е почувствал отново като юнга. После на едно интервю в Париж по една френска телевизия той казваше, че сме най-добрите посланици на България. В неговия кабинет на картата на стената бяха отбелязани само нашите маршрути.
Споменахме вашата дъщеря Яна. Тя е присъствала на няколко от плаванията ви още като малко дете – едва 5-годишна е, когато я взимате с вас за първи път. Не ви ли беше страх за нея?
Беше ме страх, разбира се, но помислих, че е по-добре да ме е страх и да види нещо от живота, отколкото да седи и да пита къде са баща ѝ и майка ѝ.
По време на другите си плавания сте посетил много страни, видял сте много култури. Коя ви се стори най-близка до нашата, българската?
Там няма близки до нас култури, това можем да го търсим повече по средиземноморските страни, където можеш да се чувстваш като у дома си, като отидеш. Но ние сме по-особен народ. Много интересно е например, че българите твърдят, че са най-трудолюбивите, най-гостоприемните хора и най-добрите любовници. Колкото по-изостанала е една страна в света, толкова повече твърди подобни неща. И по островите, които съм посетил, твърдяха същото.
По време на плаванията си сте правели изследвания по програмата „Планктон“, чиято цел е изследването на замърсяването на водата. Какво бихте казали за замърсяването днес, в частност за замърсяването в Черно море?
Според мен лично, в Черно море имаше два големи замърсители – пренаторяването на почвите по брега и Дунав. Проблем беше също и цъфтежът на водораслите. Сега обаче проблем са пластмасите, но не тези, които виждаме по плажовете, а микропластмасите.
Има ли решение?
Знам, че Европейският съюз се готви да забрани пластмасовите опаковки, което е стъпка към решаването на този проблем. Друго решение е да избираме внимателно материалите, които използваме в ежедневието си. Аз например използвам платнени торбички за пазар, избягвам да купувам пластмасови. Все пак никой няма да ни помогне, ние сами трябва да го постигнем. Но то е въпрос на възпитание.
И накрая, споделете, след толкова много приключения за какво мечтаете днес?
Мечтая за много работи, но една от мечтите ми, много стара и неосъществена, е България да стане едно по-добро място.
Оставете коментар